Интервю на преподавателя по български език и литература Цеца Петрова

 Интервю на преподавателя по български език и литература Цеца Петрова пред в. Труд.

Цеца Петрова е учител от 20 години, сега е преподавател в столичното 119-о учебно заведение. Завършила е Пловдивския университет. Участва в доста комисии, които работят за измененията в системата. Създател на Сдружението на основните учители.

Г-жо Пeтрова, за какво учителите недоволстват против шефовете и пълномощията, които те имат? Защо не одобряват делегираните бюджети, които обезпечават пари на база на учениците, които е привлякло учебното заведение? И приемате ли измененията, че на всеки 4 години шефовете и учителите ще бъдат атестирани?

 Смятам, че измененията са безусловно наложителни макар отпора, който шефовете дават. Защото делегираните бюджети ги трансфораха във феодали. Гилдията е ужасена от това, което се случва и ще се случва в учебно заведение. Директорите имат такива права, които им дават опция да вършат административни и финансови нарушавания, да построяват кадрови и просветителни политики, които търпят рецензия, само че не търпят надзор. Според мен контролът е непълен. Делегираните бюджети трансфораха децата в стока. Има учебни заведения, които са свръхнаселени, и то дотам, че са рискови за здравето и сигурността на децата. А други, които са оголени от възпитаници, и то по аргументи, които не зависят от шефа. Делегираните бюджети водят не до екипна работа, а до политика " в кюпа " - околните на шефа са в кюпа и получават всичко, а други в никакъв случай не могат да се допрян до финансовото обилие.

Идеята на делегираните бюджети бе да се подтикват работещите и качествени учебни заведения, които родителите избират, а страната финансира повече. Защо това не стана?

 Защото първичната концепция се изроди и се трансформира в борба за възпитаници. Качеството на учителския труд няма по какъв начин да бъде оценено, тъй като няма стандарт за това. В този смисъл новият закон за образованието задава нова паника. Той планува учебните настоятелства и всевъзможни цивилен общности да дават оценки. Но колкото и да бъдат доброжелателни при оценяването на преподавателите, субективният миг остава. И могат да бъдат манипулирани. Това се случва и в този момент посредством бюджетите. В гилдията се споделя мнението, че шефове през родители и учебни настоятелства вършат чистки по места. Те обезпечават една политика на улеснение на шефа, без да има коректив. Директорите също би трябвало да бъдат следени. Все си мисля, че една въртележка на шефовете из учебните заведения, ще е потребна. Така те няма да стават феодали. По отношение на учителите аз съм консервативна и считам, че финландският модел на едногодишните контракти (той не е част от закона - б.ред.) няма да е добър. Но атестации, същински, по избран стандарт, са наложителни за работата на преподавателя.

Законът, който би трябвало да бъде признат в пленарната зала през новата парламентарна сесия, изисква да има стандарти за образователното наличие, оценяването и така нататък Те би трябвало да се дават от МОН. Учители вземат участие ли в изработването на стандартите?

 Никога не съм имала такава информация, тъй като тя в никакъв случай не е била обществена. Това, което прави недоволни мен и сътрудниците, е, че тя продължава да е подмолно скрито дело. И за това сходни стратегии и промени постоянно са съдържали в себе си голяма доза произволност. Крайно време е екипите, които работят по каквито и да е стратегии, да са поименни, а не анонимни. Личната отговорност е извънредно значима. Ние стигнахме до такава точка, в която са изречени всичките негативи на просветителната система, а никой не ги е чул. Само се създава звук в ефира. Може би е редно да има механизъм, който да принуди министерските служители да проговорят. Редно е и те да бъдат атестирани и оценени от публичното мнение. Ние не знаем имената на тези, които ни обричат на този призрачен сън - да сме отговорни и виновни за всичко. Например за учебниците.

Като този текст за песничката за плесничката или за измененията в образователните стратегии преди няколко години, който размести творби и създатели в стратегиите по литература и история и провокира митинги, тъй като никой нищо не изясни.

 Аз се усетих персонално пометена от метафората, която животът сътвори с тази плесничка от приспивната песничка. Думата сън и думата приспиване са основни за българското развиване. И без да своенравнича, ще кажа, че това бе следващият пестник, който обществото си зашлеви. Колкото повече заставам в учебно заведение, толкоз повече виждам, че служители, родители и учители приказват разноречиво, което прави децата ни шизофреници. Никой не мисли и работи за тяхното успокоение. Уж всичко се прави за тях, а в един миг разбираш, че всеки си прави каквото си желае. Обществото ни е стигнало до миг, в който би трябвало да се предоговори какво се чака от образованието. Трябва да има публични форми, които да опишат какво се чака от образованието по български език и литература, както и по история. Доколко ще е гражданско, какъв брой ще е световно. Ние постоянно сме се люшкали сред непознатото и нашето, само че би трябвало да има социална консолидация. Образованието е социална поръчка, за която не може да се държи сметка единствено на учителите. Чиновниците от дълго време дизертираха от проблемите и се грижат единствено за своите места, а в учебно заведение от дълго време се възпитават деца, които се интересуват единствено от физическото, само че не и от духовното. Дори единствено фактът, че в един клас по през целия ден стоят по 30-32 деца, основава проблеми и след това се чудим за какво са нападателни.

Смятате ли, че законът за образованието ще развърже някои от възлите в системата или ще остане единствено в областта на политическото говорене и чиновническото безучастие?

 Знам, че законът самичък по себе си не обезпечава нищо. Цялото общество е деструктурирано и в този смисъл не виждам на него като на панацея. Но той задава рамката и аз бих си радвала да бъде признат, тъй като ще отключи опцията да има нови учебници и ново образователно наличие. За които обществото би трябвало да бъде осведомено, а то не е. Мисля, че ни чака нова филантропична злополука. Защото по времето на първия длъжностен кабинет имах опция да погледна новите планове и да видя, че българската литература, която е себепознание на българина, е унищожена. Например Алеко Константинов тогава присъстваше с текст, който не е прочут и на филолозите - " До Желюша с говежди вагони ", а " Бай Ганьо " - да го няма. Не може Ботев и Вазов да са единствено с по едно произведение с претекста, че това ще ограничи размера. Има размери, които да се свият, само че не са тези. Аз запитвам за какво се уголемяват размери, които обременяват младежа, а не възпитават градивно мислене? Разбирам концепцията литературата да се учи по тематики и хрумвания, само че не мога да отхвърля йерархията на времето. След тези планове нищо не се случи. Гилдията постоянно е била малко пасивна, тъй като й е вменено, че е отговорна за всичко. Но и в мига, в който тя изиска присъединяване, високомерно й се декларира, че това не е нейна работа. Защо, когато се основават нещата, това не е нейна работа, а като има неточности - е нейна?! Сега отново всичко е на мрачно.

Инфо: www.trud.bg